Българинът с арменски корени Чакърян описа мемоарите на баща си в книга

„Мемоарите на Размиг Чакърян“ – така се казва книгата на Емануеле Серхио Чакърян, син на един от оцелелите по време на арменския геноцид. Писателят е роден в България и описва спомените на своя баща, подчертавайки, че когато тези истории не са записани директно от оцелелите, губят своя „аромат“.

Размиг Чакърян е роден на 25 май 1905 г. в Себастия. Когато един ден турците им казали, че трябва да депортират всички арменци, те предложили на семейството да приеме исляма и да остане, но бащата на Размиг – Мануел, отговаря, че е роден християнин и ще умре християнин. По време на геноцида на Армения Чакърян губи осемдесет и четири свои роднини.

Чакърян е отведен от турчин във фермата си в Малатия, където работи девет години за него. По-късно предприема опасно пътуване до Константинопол, с идеята да отиде във Франция или САЩ оттам, но е арестуван. След като е бил измъчван в затвора 40-45 дни, арменец го намира, плаща на охраната и го освобождава.

През 1924 г. Размиг успешно стига до Триест и става учител. По покана на един от студентите Габриел Зарманян той заминал за Триполи, Либия. Там ожени за сестрата на Габриел – Нварт, но 33 дни след раждането на детето Нварт почива. По-късно се жени за Ерзурум Пайлун Сирунян.

През 1948 г. Чакърян решава да се върне в Арменската съветска социалистическа република: „Омръзна ми да бъда човек без държава. Ние сме арменци и Армения е нашата родина. В крайна сметка семейството ми беше убито, защото бяхме арменци ”. За целта обаче трябвало да стигнат до Кайро, за да се присъединят към групата на репатрираните арменци. Семейството решава, че няма да издържи 2500 км път през пустинята Сахара и решава да се откаже от идеята.

През 1970 г. Чакърян и Ерзурум заживяват в България, където се ражда Емануеле.

В писмо, адресирано до сина си, Размиг Чакърян пише: „Турците ни убиха по варварски начин… Убиха баща ми пред мен, отделиха майка ми от мен. Не е нещо, което да забравяш. Вие просто чувате за това, но ние сме го виждали със собствените си очи“. Именно тези негови думи провокират Емануеле да опише мемоарите му в книга.